Навън към себе си

Начало книги

Въпреки мъчителното изпитание, на което съм подложен понастоящем и което, разбира се, е напълно заслужена награда за поведението ми, не мога да сдържа усмивката си при мисълта колко глупаво се държа. Ала усмивката ми е просто гримаса.

Обясних на Елеонор как стоят нещата. Не исках да смята, че по най-незначителния повод бързам да се затворя в черупката си, че се предавам и че едва ли не ми пука. Уверих я, че се чувствам адски тъпо. И че сърцето ми е свито.

— Но нали знаеш, зависи от човека… На мое място друг сигурно щеше да го удари на рев или да започне да си скубе косите… Е, поне така предполагам.

Евелин смята, че сам съм си го изпросил. А и тя е последният човек, който би хукнал да ме утешава или най-малко да ме ощастливи с присъствието си след падането на нощта. Освен това е на мнение, че всеки си има проблеми. И е права.

Измина една седмица, откакто цялата тази история излезе на бял свят. Но все така не виждам спасителен бряг. Години наред живях с убеждението, че плавам на солиден кораб, който може да устои на всякаква буря и който с времето става все по-неуязвим. Понякога дори съм си мислил, че и върху рифове да връхлетя, пак ще си остана невредим. Затова и се усмихвам. Единствените крепостни стени, които човек може да изгради около себе си, са с размерите на собствения му ковчег.

Читать дальше →