За времето, което губим, преди да се решим да скочим

Начало книги

Обръщали ли сте някога внимание на това как жената излиза от къщи?

Когато мъжът излиза, той казаа:

— Излизам, скоро ще се върна.

— Джордж, Джордж — провиква се съпругата от другия край на къщата, — почакай за минутка. Искам да ти… — Чува се шум от падане на шапки в антрето и затръшването на входната врата.

— Ах, Джордж, излезе ли? — изпъшква тя. Това е само гласът на отчаянието. Защото всъщност тя много добре знае, че е излязъл. Изтичва в антрето задъхана. — Все пак можеше да почака една минута — мърмори си тя на себе си, докато прибира нападалите на пода шапки. — Исках да го помоля да ми свърши толкова много работи.

Тя не отваря вратата, за да се опита да го спре, защото знае, че той вече е някъде по средата на улицата. „Ах тези мъже — мисли си тя. — винаги се измъкват по този подъл начин.“

Реши ли обаче жената да излиза, всички в къщи узнават. Тя не се промъква навън тайно. Тя казва, че ще излиза. И го казва още предишния следобед, повтаря го още няколко пъти, докато дойде време за чай; а като дойде времето за чай, изведнъж решава, че няма да излезе, че ще отложи излизането за по-другия ден. Един час по-късно тя отново решава да излезе утре и поръчва на прислужницата да й приготви вода, за да си измие довечера косата. В следващия час и половина тя изпада поред в пристъпи на възбуда при мисълта, че би могла все пак да излезе утре и на униние при мисълта, че нещо лошо ще й се случи.

Читать дальше →