Призракът на маркизата на Апълфорд

Начало книги

Тази история, освен на всички останали, е на келнера Хенри или, както той сам предпочита да се нарича сега — Анри. Той ми я разказа в дългата трапезария на хотел „Рифел Алп“, където бях отседнал за една меланхолична седмица в мъртвото време преди началото па сезона и споделях кънтящата празнота на мястото с две стари моми, които по цял ден си шепнеха изплашено. Още в самото начало се отказах от подхода на Хенри за предаване на събитийната последователност, тъй като бе изключително дилетантски — в общи линии той се състоеше в това да започне разказа от края и връщайки се назад към началото, да спре някъде по средата. Но във всички останали отношения съм се опитвал да запазя неговия метод, който е доста оригинален и по-долу следва историята така, както самият Хенри би ми я разказал, ако бе следвал нишката на събитията.

Ако трябва да бъда честен, първата ми работа бе в едно кафене на Майл Енд Роуд и аз не се срамувам от това. Все отнякъде трябва да се започне. „Лаврака“, както всички го наричахме — той си нямаше истинско име или поне не го знаеше, а прякорът му пасваше на сто процента, — си бе заплюл едно местенце точно отпред, между нашето кафене и мюзикхола на ъгъла, и понякога, когато бях в настроение и шефът не беше наоколо, си вземах вестник от него и в замяна му давах чаша кафе и остатъците от чиниите на клиентите — справедлива размяна, която и двамата ни устройваше. На Лаврака му сечеше пипето, дори и по стандартите на Майл Енд Роуд, а това би трябвало да ви говори много, а тъй като се мотаеше край когото трябва и си държеше очите и ушите отворени, от време на време ми носеше полезна информация и аз му се отблагодарявах с някоя монета. От малък си личеше, че е от този сорт хора, дето успяват в живота.

Читать дальше →