Тунелът

Начало книги

Един двайсет и четири годишен мъж, потънал в тлъстини, та да не го издебне и наближи много ужасното, което той съзираше (това бе неговата дарба, може би единствената), с навик да затъква отворите на плътта си, понеже тъкмо през тях можеше да нахлуе чудовищното, затова пушеше пури („Ормон Бразил 10“), над очилата си носеше други, тъмни очила, а в ушите си натъпкваше памучни тампони — този млад човек, все още зависим от родителите си и зает с мъгляво следване в един университет, който отстоеше на два часа път с влака, взе един неделен следобед обичайния влак — заминаване седемнайсет и петнайсет, пристигане деветнайсет и двайсет и седем, — с цел на следния ден да посети един семинар, от който впрочем вече бе решил да избяга. Когато напусна родния си град, слънцето грееше на безоблачния небосвод. Беше лято. В това приятно време влакът трябваше да профучи между Алпите и Юра, покрай богати села и малки градчета, после по протежението на една река, а след по-малко от двайсет минути, точно след Бургдорф, потъваше в малък тунел. Влакът бе претъпкан. Двайсет и четири годишният мъж се бе качил отпред и сега с мъка си пробиваше път назад, потеше се и правеше малко глупаво впечатление. Пътниците седяха плътно притиснати, мнозина върху куфари, купетата от втора класа също бяха пълни, само местата в първа класа бяха почти незаети. Когато младият човек, лашкан от влака насам-натам, залитащ ту срещу един, ту срещу друг и докосващ кореми и бюстове, най-сетне се пребори с неразборията от семейства, новобранци, студенти и любовни двойки, откри в последния вагон места, и дори толкова много, че в купето — а в третокласните вагони купета се срещат рядко — можеше да се настани свободно на цяла седалка.

Читать дальше →