Адската дупка

Начало книги

Кои бяха двамата конници, изгубили се сред урвите и скалите на Оденвалд през нощта на 18 май 1810 година, не биха могли да кажат дори и най-близките им приятели от четири крачки разстояние, толкова дълбока бе нощта. Погледът напразно би търсил лунен лъч или блясък на звезди: небето бе по-тъмно от земята, а мрачните облаци приличаха на бушуващ океан, заплашващ света с нов потоп.

Една неясна маса, която се движи по склоновете на неподвижната грамада, това бе всичко, което и най-зоркото око би могло да различи от двамата конника. От време на време уплашено цвилене се смесваше със свистенето на бурята в елите, шепа искри изскачаха от подковите на конете, които чаткаха по камъните, това бе всичко, което можеше да се чуе и види от двамата спътници.

Бурята наближаваше все повече. Прах на талази заслепяваше пътниците и конете. Под напора на стихията клоните на дърветата се огъваха и скърцаха; жаловити викове се носеха из долината, после като че отскачаха от скала на скала, отекваха в планината, която сякаш щеше да се срути; и всеки път, когато такава вихрушка се издигаше към небето, поместените скали изскачаха от гнездата си и политаха в пропастта, а изтръгнатите стогодишни дървета политаха с главата надолу в бездната като отчаяни гмуркачи.

Читать дальше →