Не след полунощ

Начало книги

По професия съм учител. Всъщност бях учител. Връчих оставката си на директора преди края на последния срок, за да изпреваря неизбежното уволнение. Посочената от мен причина не беше измислена — лошо здравословно състояние, предизвикано от отвратителна зараза, която ме повали по време на почивката ми в Крит и заради която можеше да се наложи да постъпя за няколко седмици в болница, да се проведе лечение с разни инжекции и тъй нататък. Не уточних същността на заразата. Но той я знаеше и останалите учители я знаеха. Учениците също. Моето заболяване е известно на хората от векове. То открай време е повод за подмятания и подигравки, докато човек не прекрачи границата и не се превърне в заплаха за обществото. А тогава го изритват в канавката, тъй да се каже. Минувачът отвръща очи от него и той трябва сам да изпълзи от тая канавка, инак си остава там, докато умре.

Ако думите ми звучат ядно, то е, защото нямам никаква вина, че се заразих. Много от хората, които страдат от моето заболяване, могат да се позоват на предразположение, лоша наследственост, на семейни неприятности или на това, че животът ги е пренаситил… Та просват се те на кушетката на психоаналитика, изплюват това, което ги мъчи, разтоварват се и по този начин се излекуват. А в моя случай не се получава. Лекарят, комуто се опитах да обясня какво се е случило, ме изслуша със снизходителна усмивка, после измърмори нещо за разрушителна емоционалност с потиснато чувство за вина и ми предписа лечение с хапчета. Може би щяха да ми помогнат, но аз се отказах да ги вземам. Вместо това ги хвърлих в канала и оставих загнездилата се в мен зараза да проникне още по-дълбоко и накрая целия Да ме обладае. Положението се влоши, разбира се, от злощастния факт, че момчетата се бяха досетили за какво става дума.

Читать дальше →