Мъжът от Константинопол

Начало книги

НИКОЙ НЕ ЗАБРАВЯ ДЕНЯ, В КОЙТО Е ЗАГУБИЛ БАЩА СИ. Казват, че именно в този момент ставаме възрастни и бъдещето ни се поверява като ключ от голяма къща, която най-сетне сме наследили. Преструваме се, че сме господари на живота си, но липсата на родителите не ни дава нищо друго освен самотата на хора, оставени на произвола на съдбата си.

Преживях тази трагедия в много странен момент — един от онези следобеди, в които всичко сякаш се случва едновременно, сякаш бог си играе с нещастието ни, отнемайки с едната ръка онова, което ни е дал с другата. Е, такъв е животът. Преминаваме през годините като упоени — сомнамбули, блуждаещи в някакъв сън, чиито граници едва различаваме, изгубени в лабиринт от загадки, които скриват пътищата пред нас. Изведнъж, като с вълшебна пръчка или вероятно заради грешно магическо движение, събитията се ускоряват и всичко се случва много бързо.

Така и стана през онзи ден, когато влязох в луксозния хотел, който се помещаваше в малък дворец някъде в западните покрайнини на Европа. Прекосих фоайето като заловено животно — нервен и потиснат, примирен с бъдещето си, което усещах несигурно. Пътуването до Лисабон беше изтощително и когато най-сетне се отпуснах на канапето, след като бях говорил с лекаря и се бях качил до първия етаж, за да видя умиращия си баща, се почувствах така, сякаш не мога да стана повече. Възглавниците бяха толкова меки, а и аз бях страшно изморен. Огледах се наоколо и вдишах спокойната атмосфера на хотела. Салонът бе обзаведен изискано, както винаги, но признавам, че онова, което ме очарова най-много, бе мекият килим, в който краката ми потъваха с несравнима наслада.

Читать дальше →