Смърт в снега

Начало книги

В ония дни, когато още не бе опознал опаката страна на живота, а цената на нещата не се определяше от страха, когато светлината и сянката, топлината и студът се изсипваха върху земята единствено за да узнаят нейната милост, да я възродят или да я накарат да се стегне, приел за свой постоянен спътник само вятъра, той усещаше непрекъснато, че се ражда. Много просто и ясно беше това. То бе и славно — да гледаш как денят или по-скоро животът ти започва пред целия свят, как в сближения ти с въздушната струя бяг се вливат и мрежата на преплетените клони, и хрускането на изгорелите треви, и гласовете на птиците, и слънцето, и прахът, и тихата преданост на склоновете; как всички те се събират в едно в очертанията на твоето тяло, а зашеметен от тяхната привлекателност, ти им ставаш подобен, без да се отбиваш от пътя си, без принудително да изчезваш от мястото си дори когато небето става тъмно и плющи дъжд. Точно при дъжд той излизаше най-често от убежището си, защото дори и гарваните тупваха в някой храст и без предателските им викове можеше да върви наслука, докато пък капките отмиваха следите, а тревата подире му веднага се изправяше, като че ли по нея не бе подскачал никой. Между другото, някак си сродни с небесния набег на водата, в такива минути се разпалваха единствено косовете и усърдно повдигнали глави, простодушно подсвиркваха, без да се суетят, сякаш получили напълно опрощение за напиращата изпод перата им сила. Тяхното присъствие бе чиста отзивчивост, придаваща мимолетна сигурност на пладнето пред изтощителния страх, който по-късно щеше да се всели в неговото сърце, да го притисне, да го ужаси и да му отнеме всякакво очарование и всякаква вяра в добрата душа на нещата.

Читать дальше →