Дива кръв

Начало книги

Тасо влезе в селото по обед. Денят беше мъглив, улиците — кални. Валя есенен дъжд, севернякът стихна и след седмица гъсти мъгли плъзнаха в подножието и криволите на река Скът.

Селото беше познато, но приятели не видя.

Повикал го беше председателят. Спря пред общината, разкопча късата полушубка и под ризата се провря обедния влажен хлад. Приведе се, превърза връзките на маратонките и зави към канцеларията на земеделската кооперация.

— Пристъпвай Атанасе!

Атанас му беше името, но приятелите, още от войниклъка му викаха Тасо.

— Цяла седмица те чакаме, бе човек — усмихваше се председателят. — Знаеш ли за какво съм те викал?

— Знам, знам… Когато имаш зор, тогава ме търсиш. Да не ти се е вкиснало виното? — засмя се и Тасо.

— Виното… лесна е работата на виното… За друго е… Какво ще ти струва, какво ще ти даваме, ти ще кажеш, няма проблеми за отплатата… Само да ни отървеш от тая напаст.

Оня ден, на пазара, Тасо беше чул от търновчани за случая. Двадесет и осем глави от разплода преди десетина дни били изпотръшкани пред кошарите и карантиите им се проточили по пътеката до долния край на тополите. Глутница беше прегазила и през Галишките кюмета. Не знаеха дали са чакали или вълци. Сума стока беше станала зян. За Тасо работата беше ясна — и други години по това време от дунавските върбалаци налитаха по тамошните кошари изгладнели вълци. Но да прескочат и в Попица — това досега не е бивало.

Читать дальше →