Човек

Начало книги

Слънцето отново залязва — кървавочервено като зла прокоба. Опитвам се да го спра: крещя и хвърлям камъни с все още здравата си дясна ръка и проклинам живота, съдбата и най-вече Него за това, че ми причинява цялото това страдание.

Небето е толкова високо! Не съм аз този, който ще спре слънцето. То ще залезе отново. И отново ще падне нощ. И всичко ще започне отначало…

Крещя докато думите се слеят в един единствен крясък, който с усилие разкъсва свитото ми и изсъхнало гърло. Светът плува в сълзите ми на безсилие. Ръката ме боли, но дълго след като съм престанал да викам, а само скимтя от болката, продължавам да хвърлям камък след камък към хоризонта, докато болката ме поваля на земята и аз падам в червената прах и плача.

Колкото повече избледнява светлината на деня толкова по-осезаем става Гласът в главата ми. Усещам го по ръба на съзнанието си: като думите на песен, които ти убягват колкото и да повтаряш познатата мелодия. Но аз не искам да го чувам! Искам да крещя, да го надвикам, да го заглуша, но не мога защото гърлото ми е възпалено и подуто. Едва дишам. Поемам си дъх в мъчителни хрипове и с усилие издишам, от което дробовете ужасно ме болят. Въздухът е като течния напалм, с който гориха виетнамците във войната, изгарящ и смъртоносен. Боли, но болката е приятел защото заглушава Гласа поне за сега, поне през деня, после, когато падне мракът той отново ще се появи, но тогава нищо не може да го заглуши.

Читать дальше →