Тежестта на скафандъра

Начало книги

Координаторът обърна глава към мене предпазливо, но без боязън. Навярно само се пазеше да не смути работата на апаратурата. Лицето му беше спокойно с онова негово спокойствие, което приличаше на постоянното, равно и ненатрапчиво светене на индикаторите, когато отчитат в границите на нормалното. Направих му знак да мълчи, защото тъкмо сравнявах картината на ензимните осцилации с данните от последния преглед.

— Усмихваш се, докторе! — рече той.

— Защо не? — отвърнах аз и разширих усмивката си, сякаш завъртях копче на усилвател.

— От една седмица не съм виждал усмивка около себе си.

Помислих, че може би това именно е нарушило биохимичния ритъм в клетките му, но електронният диагностик едва ли щеше да направи такъв извод. Изключих го и запитах с небрежна деловитост:

— Какво сънува?

— Какво може да сънува човек, глупости разни! — измърмори той, навличайки ризата си. Нетърпението като че ли не идеше от неговия суров и мъжествен глас, а от пластичния танц на великолепните мускули, които се разиграха при движението на ръцете му. — Ако имаш да ми казваш нещо, казвай! Нямам време за дълги прегледи.

Читать дальше →