Атомният човек

Начало книги

— Това небе страшно ми действува на нервите. Истински кошмар! Имам чувството, че някой ме е затиснал с нещо тежко и не мога да си поема дъх. Кога най-после ще се свърши?

Двамата мъже, които току-що бяха излезли от високата и необикновено широка кръгла сграда, вървяха с лениви крачки по бетонната пътека, натрапена от хората на тази гола и камениста островна земя. Гъсти вълма от белезникава па̀ра и мръсносиви облаци се кълбяха над главите им, преливаха се едно в друго, разстилаха се по небето на дебел, плътен килим, скучен и подтискащ със своето багрово еднообразие. Глухият прибой на разгневеното море и калножълтите скали, които го скриваха от погледите, правеха картината още по-тъжна и мрачна.

— Същото изпитвах отначало и аз — отвърна по-старият. — Ще свикнеш. Още няколко месеца и облаците, вярвам…

— Виж! Виж! Ето там! — прекъсна го другият — Какъв прекрасен екземпляр!

Двамата спряха и почти едновременно сложиха длани над очите си, за да ги запазят от една странно сребриста светлина, която успяваше тук и там да пробие пухкавата облачна пелена. Някаква огромна бяла птица се откъсна от небето и заописва безшумни кръгове из прогизналия от влага въздух. Имаше нещо необичайно и чуждо в нейния полет.

Читать дальше →