Играта на време и болка

Начало книги

„Никой няма в замъка.“ Боса, старицата клечеше пред стана. (Някой някога беше казал на свинарката, че шарките, които старицата тъчеше, са магически — макар тя да не помнеше кой и кога. Може би беше просто една от историите, които обикаляха двора следобедите). „Никога не е имало. Никога няма да има.“

„Видях го!“ повтори високата жена. С едната си ръка поддържаше изправена пълна дамаджана с вода на рамото си. Другата дамаджана, мандахерцаща се около коленете й и държана с един пръст през дръжката, очевидно беше празна. „Един голям мъж. Яздеше прекрасно стъпващ, грациозен кон със сбруя от кована мед и плетена кожа. Бронята му беше по-гиздава от на който и да е офицер, който е минавал през Неверион. Не е прост имперски офицер. Наметалото му е бродирано като на най-висшите повелители. Влезе в двора на замъка, мина през тръните, слезе от коня и влезе вътре. Наблюдавах го от дърветата.“ Сянката на дамаджаната се премести от тревата към голата земя, после легна на недотъканото платно и се върна обратно. „Трябва да знаеш, това е някой много важен. Той ще пренощува, за да се включи в церемонията по погребението на Повелителя Кродар, което ще мине оттук утре. Защо не е с останалите от обкръжението, това не знам. Хора, които яздят такива коне и се обличат в такава броня и нощуват в местната крепост не бива да пътуват сами. Той трябва да има прислуга и пазванти и красиви шарени каляски — не мислиш ли? Това се очаква от него — поне от някой като него, който така спира да нощува тук.“

Читать дальше →