Специален доклад

Начало книги

Първата мисъл, която мина през главата на Андертън, когато видя младия човек, беше: «Оплешивявам. Оплешивявам, надебелявам и остарявам.» Но не го изрече на глас. Вместо това отблъсна стола си назад, изправи се и решително заобиколи бюрото със сковано протегната дясна длан. Ръкува се с него, усмихвайки се с пресилена сърдечност.

— Уитуър? — попита той, като съумя да накара въпроса си да прозвучи любезно.

— Точно така — каза младежът. — Но за вас съм Ед, разбира се. Тоест, ако споделяте моята неприязън към ненужните официалности. — Изразът на русолявото му, вдъхващо огромно доверие лице показваше, че той смята нещата за вече уредени. Щяха да са Ед и Джон. Всичко щеше да тръгне в дух на сговор и сътрудничество още от самото начало.

— Имахте ли проблеми с откриването на сградата? — попита Андертън предпазливо, пренебрегвайки твърде дружелюбното встъпление. Мили боже, трябваше му нещо, за което да се залови. Страхът го докосна и Андертън започна да се поти. Уитуър обикаляше из офиса така, сякаш вече го притежаваше — сякаш измерваше големината му. Не можеше ли да изчака ден-два — просто заради приличието?

Читать дальше →