Три

Начало книги

Кабинетът нямаше никакви прозорци, само електрически фенери, които да осветяват стотиците книги, подредени в библиотечни рафтове от черешово дърво. Една-единствена настолна лампа разпръскваше жълтеникавата си светлина върху облицованото с кожа бюро. Стаята миришеше на безир и стари книги, но за доктор Джон Франсис това беше ароматът на познанието.

— Човек не е способен да извърши истинско зло.

— А способен ли е да се опази от капаните на злото? — попита Кевин.

Доктор Джон Франсис, декан по учебната дейност, погледна над очилата си човека, който седеше срещу него и си позволи да се усмихне леко. Тези сини очи криеха дълбока загадка, която му убягваше още от онзи ден преди три месеца, когато Кевин Парсън се приближи до него след лекцията по философия. Между тях се зароди уникално приятелство, което включваше безброй дискусии като тази.

Кевин седеше със събрани нозе, отпуснал ръце на коленете си, с пронизващи, немигащи очи и вечно разрошена коса, въпреки натрапчивия му навик непрекъснато да прокарва пръсти през тези небрежни кестеняви къдрици. Или може би точно заради него. Всъщност косата беше изключение; във всичко друго мъжът беше безупречен. Гладко избръснат, модно облечен, ухаещ приятно — „Олд спайс“, предположи професорът. Рошавата коса на Кевин изразяваше собственото му мнение по един бохемски начин. Останалите си играеха с моливите или барабаняха с пръсти по бюрата, или се въртяха на столовете; Кевин прокарваше пръсти през косата си и потропваше с десния си крак. Не от време на време или в паузите по време на разговора, а непрекъснато, в ритъма на някакъв скрит зад сините му очи барабан. Някои намираха тази му особеност за доста дразнеща, но доктор Франсис откриваше в нея единствено енигматичен ключ за разгадаване на истинската му същност.

Читать дальше →