Писмо от село

Начало книги

Не помня обещавал ли съм да ти пиша и не зная дали тъй отдалечени един от други — не сме престанали вече да се разбираме. Се едно! Писмото ми ще те намери, дето и да си, и захвърлиш ли го с насмешка, или го скъташ, за да го препрочетеш някога, аз няма нито да се оскърбя, нито да се зарадвам, когато узная неговата участ.

Почнал бях без това предисловие, в тона на което мнозина млади хора у нас пишат стихотворения в проза, пълни с много красива празнота.

Оставих своя хрисим спътник да хрупа сочна трева край пътеката и се отбих на почивка върху малката могила наблизо, която ми се усмихваше през очите на всички игличини и теменуги, обилно нацъфтели под неразлистените още храсти. Легнал по очи, аз се оставих да ме залюлее смътната мелодия на хилядите малки живота, скрити в тревите наоколо и ромонът на далечния поток. Небето, отскочило високо, високо след тихата смърт на последните зимни облаци, сипеше над моята родна земя здраве, благодат и светлина. И тя, моята родна земя, разкриваше пред мене сега далече зад разтичалите се надолу хълмове прелестта на едно от своите най-дивни поля. Погледът опиянено целуваше всеки склон и всяка падина, спираше се по черните угари, освежаваше се в струите на реката, поела лъкатушен път през равнината, изгубваше се из далечните гъсталаци и се плъзваше волно по голите чалове на планината, за да потъне в бездънната синева над нея.

Читать дальше →