В дробовете на ада

Начало книги

Ясен Милов огледа критично небето. Той се усети, че докато го правеше несъзнателно беше присвил очи. Значи вярно беше, че старите навици отзвучават трудно, а някои от тях не можеха да бъдат забравени изобщо (като изпепеляващото слънце на Риеон, например). Но сега метеорологичните екипи си бяха свършили добре работата — черни парцаливи облаци се бяха скупчили като глутница диви кучета над главата му и Милов очакваше всеки миг те да завият от глад и настървение. Слънцето надничаше плахо отзад като блудница-майка пред греха на изоставените си деца. Някакво тягостно чувство витаеше във въздуха и тласкаше мислите на Участника към бледи полузабравени спомени. Спомени, спомени… Някакъв поет бе казал, че мечтите отмиват времето като пясъчно море, не като океан… без спомени. Сякаш вчера беше напуснал плантацията на чичо си. Още чуваше псувните на стария фермер, хриптенето на давещите се в храчки и кръв бели дробове. Усещаше алкохолната омара, която го обвиваше като някакъв невидим плащ, когато се мотаеше с него в хидропонните кладенци.

Читать дальше →