Перла в мидата

Начало книги

Днес тя навършва четиринайсет години. Седи на носа на платноходката. Зелените, усмихнати и в същото време меланхолични очи са приковани в хоризонта, чиято безкрайно равна линия не може да не й вдъхва страх. Светът е като раковина. Връща отзвук от всичката светлина, която поема. А светлината е единствената повеля на зората. Сурова повеля, защото излезеш ли на светло, излизат наяве и сълзите ти.

— Приличаш на корабна статуя — провиква се баща й през свистенето на вятъра, който тласка платноходката през Залива на мълчанието.

Чайките пикират да търсят плячка, после уморено се отпускат върху вълните. Сухият мирис на бряг е останал далече.

Размахвайки крака над водата и облъхната от вятъра, Маргарита се извръща и изпъва върху дървото на палубата своите новички четиринайсет години. Поглежда баща си. Усмивката е изваяна върху лицето му, достигнало възрастта, когато всяка бръчка или гънка е на точното си място и разкрива с безгрижно изящество кой си, какъв си бил и какъв ще бъдеш. Той има гъста черна коса, също като Маргарита, и още по-черни очи, ако изобщо е възможно — прозрачно зелените очи на Маргарита са наследени от майка й, — а гладко избръснатата му кожа ухае на афтършейва, който неговата съпруга редовно му подарява, откакто са женени.

Читать дальше →