Постоянен делегат

Начало книги

Вървим си ние с братлето по булеварда, потънали всеки в своите грижи, и изведнъж — бух! Бухна се един човек в мене, след това ме изгледа някак като познат и най-после сложи ръце на раменете ми.

— Пардон — му рекох аз.

— Пардон зер — рече ми той, ухили се насреща ми и златните му зъби лъснаха срещу слънцето като ловджийски патрондаш.

— О, о, о!… Ти ли си бе, Дечко? Здрасти бе, здрасти, здрасти! Откога не сме се виждали! Тюу!… Много си надебелял бе!

— Аз съм — кай — същият! Ами този дост, сссобствено, кой е?

Моят приятел Дечко Папунчев малко заекваше и щом се запънеше някъде, запълняше паузите с по едно „собствено“, наситено със „с“-ета.

— Брат ми е — казвам, — големият ми брат. В село си живее и работи земята.

— Ха, разгеле! Елате да се почерпим сега! Хайде де, какво, сссобствено, се дърпаш!

Хвана ни той под ручка и ни затътра към пивницата.

— Ха казвай сега, как си, що си, какво правиш?

— Нищо — думам, — чиновник бях, но ме уволниха.

Читать дальше →