Кара Кольо

Начало книги

Горе, хе, под градището, в усойната до дола, който се спуща като улей отгоре, се бяха събрали тримата козари: Дечо Буйната, на Петка Шильов ергенашът и старият чобан Кара Кольо. Току-що беше превалял дъжд. Небето се беше избистрило като горски вир и наоколо миришеше на здравец и люляка. Дечовото стадо се беше покатерило нагоре из габриците около старото кале, на Шильовото момче пасеше около Савова ливада, а Кара Кольо, както всякога, беше натирил своето из Габарско землище, накъм бобищата им, та едва му се чуваха звънците…

Както си приказваха, облегнати на дългите си геги, изведнъж младите козари се заослушаха.

— Какво има бе? — обади се Кара Кольо. — Какво наострихте уши? Да няма вълк?

— Няма нищо. Слушаме габарската камбана как бие — каза Буйната.

— Кое кайш?

— Камбаната, камбаната! Габарската камбана слушаме. На умряло бие.

— Нека бие — смръщи вежди Кара Кольо. — Нека мрат! До един да изпукат! Затова съм я купил тая пущина, на умряло все да бие!

Читать дальше →