Горкият ми вуйчо

Начало книги

Срещнах го на завоя на тесния път в планината, прашен, уморен, бледен и жълт, сякаш го е гонил смок.

— Какво има, драги, какво се е случило?

Той се спря, изпъшка дълбоко, па се отби малко встрани, тръшна се на земята и занарежда:

— Ох, братко, да ти не дава господ! Да ти не дава господ ни света Богородица да умре вуйчо ти в Пловдив.

— Тоест как! — сепнах се аз и го загледах на шарено.

— Примерно — казва, — примерно. Извинявам се. Аз съм тъй разстроен — казва, — всичко ще ти разправя и ще ме разбереш.

И като си облиза изсъхналите устни, продължи:

— Разболя се вуйчо Миладин. Вдовец човек, както знаеш, имотен, бездетен и с добра пенсия. Есенес още падна на легло и бре доктори, бре бабички, билки и корени — не помага и не помага! По-зле отива човекът, по-добре не ще! Видяхме се в чудо. Събрахме се близки и роднини и решихме да го заведем в по-голям град. Уредени болници, знаеш, специалисти уж, апарати и така нататъка. Докарахме го в Пловдив, настанихме го в една частна клиника, на рентген го гледаха, електризация му правиха, кръв му изследваха, стомашен сок, урина — разноски, ти казвам, разноски — край няма!

Читать дальше →