Часовникът

Начало книги

Имаме си вече и градски часовник. Може да се ядосвате и да ни завиждате, но си го имаме. Направи ни го новият кмет, да е жив и здрав, и мине се не мине час — дан, дан, дан, — данка си, значи, и ни напомня за времето, за суетата на живота, за семейните задължения, за фаталния оня следобеден час, когато се протестират полиците, и така нататък. Най-важното е, че държи буден нощем дежурния пожарникар. Защото всъщност той не е часовник като часовник, нито е „Зенит“, ни „Омега“; нито е стенен, нито джебен, а нещо съвсем особено.

Общината ни се помещава в стария турски конак на покойния Али Хайляз бей. Той има висока кула с площадка, която служи за наблюдателен пост на пожарната команда. Там виси едно обикновено клепало. Избухне ли, не дай Господи, пожар в града, дежурният грабва чука и заудря бързо и тревожно клепалото. Един вид сигнал д’аларм. Това именно клепало поради голямата досетливост на кмета получи повишение и почна да изпълнява службата и на градски часовник. Работата се свърши със съвсем малки изменения в старата обстановка. Прибавиха един будилник само на стената, дежурният следи, значи, и щом будилникът покаже, да речем, три часа, вземе чука й — дан, дан, дан — удари три пъти клепалото. Стане ли обаче три и половина, няма да го удари три и половина пъти, защото с такъв голям чук мъчно се отмерват половинките, а само веднъж. Часовете, значи, се бият толкова, колкото ги сочи стрелката, а половинките с един удар. Проста работа!

Читать дальше →