Сбогом, братко

Начало книги

В нашето семейство винаги сме били близки по дух. Баща ни се удави, когато бяхме малки, и мама все наблягаше на факта, че в домашните ни отношения има някаква неизменност, каквато не се срещала у другите. Не мисля много често за нашето семейство, но когато си припомня близките ми, крайбрежието, където живяхме, и морската сол, която, предполагам, е в кръвта ни, изпитвам гордост, че се наричам Померой, че имам характерните за нашата фамилия нос, цвят на кожата и надежда за дълголетие; макар да не сме чак толкова забележителни, случим ли се заедно, винаги се радваме на илюзията, че семейството ни е неповторимо. Не казвам това, защото се интересувам от фамилната история или защото това чувство за неповторяемост е дълбоко или важно за мен, а само за да посоча, че въпреки различията си ние сме предани един на друг и всяко пропукване на тази преданост ни носи объркване и болка.

Ние сме четирима — сестра ми Диана и три момчета: Чади, Лорънс и аз. Не бяхме изключение от правилото — щом прехвърлихме двайсетте, работата, бракът и войната ни разпиляха. Аз и Хелън сега живеем в Лонг Айланд с нашите четири деца. Аз съм учител в гимназия и вече съм прехвърлил възрастта, когато мога да очаквам да ме направят директор, но обичам професията си. Чади, който се нареди по-добре от останалите, живее в Манхатън с Одет и техните деца. Мама е във Филаделфия, а Диана след развода си отиде във Франция, но през лятото се връща в Щатите, за да прекара един месец в Лодс Хед. Лодс Хед е летен курорт на брега на един от масачузетските острови. Някога имахме там виличка, но през двайсетте години баща ни построи голяма къща. Тя е стъпила на една скала над морето; като изключим Сан Тропе и някои села в Апенините, за мене няма по-любимо място на света.

Читать дальше →