Вълнение на умовете

Начало книги

Земята представляваше пъкъл. Следобедното слънце печеше с такова усърдие, че дори Реомюр, който висеше в кабинета на акцизния, се обърка: стигна до 35,8° и нерешително спря... От хората се лееше пот като от измъчени коне и така си и засъхваше върху тях: мързеше ги да я изтриват.

По главния пазарен площад с къщи с плътно затворени капаци вървяха двама души: касиерът Почешихин и ходатаят (той е и отдавнашен кореспондент на „Син отечества“) Оптимов. И двамата вървяха и по случай горещината мълчаха. На Оптимов се искаше да осъди управата за праха и нечистотията на пазарния площад, но като знаеше миролюбивия нрав и умереното направление на спътника си, мълчеше.

По средата на площада Почешихин изведнъж се спря и почна да гледа към небето.

— Какво гледате, Евпъл Серапионич?

— Скорци прелетяха. Гледам къде ще кацнат. Цял облак! Ако, да речем, гръмнеш с пушка и ако после ги събереш... и ако... В градината на отца протойерея кацнаха!

Читать дальше →