Накъде е тръгнал светът

Начало книги

Пред пещерата беше тихо. Размахали копия, мъжете още в ранна утрин потеглиха по посока към Бланско или към Раец, където бяха открили следите на стадо елени; през време на отсъствието им жените беряха боровинки из гората и екливите им викове и високото им бърборене само от време на време долитаха насам; децата джапаха някъде долу из рекичката — впрочем кой ли можеше да ги опази тия дечурлига, тая пакостлива и дива сган. И ето, в чудната тишина старият първобитен човек Янечек дремеше под топлите лъчи на октомврийското слънце; собствено той хъркаше и свиреше с носа си, но се мъчеше да се представи, като че ли не спи, а пази пещерата на племето и е пълновластен господар над нея, както се и полага на един стар главатар.

Старата Янечкова беше проснала: една прясно одрана меча кожа и се беше заела да я почиства с парче остър кремък. Тая работа трябва да се извърши най-добросъвестно, педя по педя — а не както прави това младата, мина през ума на старата Янечкова; тая лудетина ще я остърже надве-натри и ще хукне при децата да се глезо̀ти и мляска с тях… Тя, и кожата ще трае толкова я, мисли си старата Янечкова, къде ти, ще се спари и ще се скапе; ама аз няма да й се бъркам в нищо, зарича се старата Янечкова, щом синът си мълчи и не й казва нищо… Което си е право, младата никак не умее да пести. Я виж, тук пък кожата е пробита, ето на точно в средата на гърба! Леле, недоумява старата, кой ли е бил тоя умник, та е промушил мечката откъм гърба? Ето сега цялата кожа отива на вятъра! Моят никога няма да направи такова нещо, възмущава се бабичката, той винаги ги улучваше в шията…

Читать дальше →