Кракатит

Начало книги

С настъпването на вечерта мъглата на влажния ден се сгъстява още повече. Човек има чувството, че се провира през някаква рядка и влажна материя, която окончателно се затваря след него. Иска му се да си е у дома. У дома пред настолната лампа, в клетката на четирите стени. Никога не се е чувствал така самотен.

Прокоп с мъка напредваше по крайбрежието. Тресеше го и пот от слабост беше овлажнила челото му; искаше му се да поседне на мократа пейка, но се страхуваше от патрулите. Струваше му се, че залита; да, при Староместките воденици някой отдалече му стори път като на пиян. Затова той напрягаше всичките си сили, за да върви право напред. Ето и сега се появи човек с нахлупена до очите шапка и вдигната яка, който вървеше срещу него. Прокоп стисна зъби, смръщи чело и напрегна мускулите си, за да отмине безразлично. Но само на една крачка пред минувача в главата му притъмнява и всичко се завъртя пред очите му; изведнъж отблизо, съвсем отблизо забеляза чифт пронизващи очи, които се впиха в него, блъсна се о нечие рамо, промърмори нещо като „извинете“ и се отдалечи с достойнство. След няколко крачки спря и се огледа; човекът също стоеше и втренчено го наблюдаваше. Прокоп събра сили и тръгна малко по-бързо; но нещо не му даваше мира и той отново се извърна странно, човекът все още си стоеше и гледаше след него, от любопитство дори беше проточил врата си от яката, като костенурка. „Нека си гледа“, помисли Прокоп обезпокоен, „сега вече няма да се обръщам“. И тръгна така, както най-добре умееше, изведнъж чу крачки зад себе си. Човекът с вдигнатата яка вървеше след него. На Прокоп му се стори, че тича, и той в неописуем ужас се впуска да бяга.

Читать дальше →