За любовта към безсловесните същества

Начало книги

През онова юнско утро без никаква причина Удалов се събуди рано. Настроението му беше добро, чувствуваше се бодър.

Удалов се протегна и тръгна към прозореца да види какво е времето.

Времето беше слънчево, безоблачно, предразполагащо за работа.

След като обгърна с поглед небето, той погледна надолу, към двора.

Насред двора до разцъфналия люляк стоеше не много едър хипопотам. Той ритмично разтваряше розовата си уста и пасеше от цъфналия храст.

— Ей — тихо извика Удалов, за да не събуди домашните си. — Бива ли така!

Люлякът уж беше кичест и голям, но за хипопотама бе колкото за единия му зъб.

Животното не чуваше Удалов, затова Корнелий Иванович изскочи по пижама от стаята, затича надолу по стълбите и едва пред входната врата, в коридора, се спря. Опомни се: „Ама какво правя аз? Тичам навън по пижама, сякаш наистина в двора има хипопотам. Само ако отвориш уста да кажеш такова нещо на някого, веднага ще те откарат, където трябва. Че кога в нашия двор е имало хипопотам!“

Читать дальше →