Така започват наводненията

Начало книги

По небето плуваха облаци. Досега не бях виждал такива облаци. Отдолу, от опаката страна, те бяха лъскави и гладки и отразяваха целия град — покривите, зелени и виолетови, с причудливи, изрязани от дърво украшения, кривите улички, павирани с кварцови блокчета, хората, облечени с ризници и цилиндри, които вървяха по уличките, старомодните автомобили и полицаите по кръстовищата. В ъгъла на прозореца, от който гледах, до рамката заемаше място най-любимото ми отражение — част от брега, рибари с двойни въдици, влюбени двойки, насядали по парапета, майки с дечица. И къщите, и хората на облаците бяха дребни и често трябваше да си доизмислям това, което не можех да разпозная.

Докторът идваше след закуска и сядаше на кръглата табуретка до леглото ми. Въздишаше дълбоко и ми се оплакваше от многобройните си болести. Сигурно си мислеше, че на човек в моето положение му е приятно да научи, че не само той страда. Съчувствувах на доктора. Названията на болестите му често бяха съвсем непознати и поради това можеха да ти се сторят много опасни. Да се чудиш просто как докторът е все още жив и дори тича по коридора на болницата, а високите му токчета тракат по стълбището. С целия си вид той ми даваше да разбера: та това при вас изгаряне ли е? Виж, мене като ме боли зъбът, е друго нещо! Че каква доза е хиляда рентгена? Виж, мене като ме върти коляното… Че какво чудно има в това — счупване на тридесет и две места? Виж, мене…

Читать дальше →