Лоша кръв

Начало книги

Оранжевият фолксваген-бръмбар изплува от утринната мъгла и затрополи по старите неравни дъски на обруления от времето пристан, следван наблизо от черен кадилак „Де Вил“, модел 1960, той пък следван от представителен сив мерцедес SEL-лимузина — малка риба, голяма риба, по-голяма риба. Бръмбарът спря на няколко стъпки от края на пристана, кадилакът — на пет-шест метра зад него, а лимузината — с почти опрян нос до острите като саби опашни перки на кадилака. Те останаха така, с работещи двигатели — въздушно охлажданият мотор на фолксвагена хъркаше и цвърчеше, кадилакът боботеше ниско, а мерцедесът надаваше едва доловимо, но настоятелно съскане.

Кацуми Нагаи — човекът зад волана на кадилака — изключи мотора, изморено прокара пръсти през косата си и просна ръце върху кормилото. Беше прекалено рано за такава гадост. Погледна над седалките от напукана черна кожа към широкия гръб на Маширо, който се беше навел и събуваше обувките и чорапите си. Маширо нави стегнато чорапите и ги пъхна в черните обувки, които пък натика под седалката. Нагаи се загледа в него. След толкова години Маширо все още го караше да се замисля. Наведеният безизразен мъж се пресегна за сабята, която лежеше на задната седалка, и я сложи в скута си. Той обърна очи към Нагаи в очакване на заповед от своя шеф. Нагаи се взря в дългата извита катана — основното оръжие на самурая, — после погледна Маширо в очите и кимна уморено. Мъжът наведе глава отривисто и почтително, след което слезе от колата. Докато Маширо заобикаляше покрай предницата, Нагаи се мъчеше да отгатне какво ли мисли, или дали мисли изобщо.

Читать дальше →