Дива кръв

Начало книги

Едва ли има на този свят нещо по-хубаво от нощното небе над безкрайните равнини на Средния запад, наричани Хартланд. На хоризонта небосводът обгръща като катраненочерен вихър леко полюшкващата се земя, така че небе и равнина се сливат в една безкрайна пустота. Човек изпитва чувството, че ако върви достатъчно дълго, ще стигне някъде в далечината до края на света и ще престъпи в нищото. Защото в този преход от тъмно към тъмно са останали единствено звездите. Те блещукат като безброй сребърни шпори и са толкова ниско, че ти се струва, само да протегнеш ръка и ще ги докоснеш. Окото вижда много надалеч, чак до небесните порти, където месецът е само прашинка в огромната божия зеница, най-широко отворена тъкмо тук, над тази земя, която Всевишният държи като в огромна люлка в широката си длан.

За такива неща си мислеше жената по име Рейчъл, която се беше излегнала, замечтана, върху сладостно дъхтящия килим от диви цветя и треви, покрил цялата прерия. Беше приказна нощ… съвършена нощ. Тя погледна нагоре към безкрая, черен като абаносово дърво, и благодари със смирена молитва на бога, че не я е отминал с благослова си, отреден и на нейната бедна, но чудесна страна. Рейчъл знаеше, че в нейния живот — след всяка буря има и дъга, а тя повече и не искаше.

Читать дальше →