Повелителката на бурите

Начало книги

В тази буря имаше нещо нередно.

Донал не можеше да се досети точно какво го смущава, но… Дори тук, в планините, известни с името Пъкъла, лятото отдавна бе настъпило. Не се очакваха скорошни стихии, ако не се броят постоянните виелици по билата високо над невидимата черта, където свършваха горите. Разбира се, имаше гръмотевични бури, макар и редки, които връхлитаха долините, и свирепите удари на мълниите оставяха след себе си повалени дървета, понякога и пожари.

Само че днес небето синееше безоблачно и въпреки това в далечината отекваше тътен, самият въздух сякаш натежаваше от познатите признаци на зараждаща се буря. Донал стоеше до една от бойниците на крепостната стена, поглаждаше с показалец главата на ловния сокол, сгушил се в сгъвката на лакътя му, и мъркаше разсеяно на наежената птица. Знаеше, че чувствителното същество се тревожи от чудноватото електрическо напрежение във въздуха. Май изобщо не си струваше да го изнася днес… и заслужаваше пердах от стария соколар. Строгият мъж изобщо не би се поколебал да го напляска само допреди година. Вече беше друго. Макар и едва десетгодишен, Донал преживя изумителни промени. Тази беше сред най-стъписващите — изминаха само няколко новолуния, а соколарят, наставниците и конярите престанаха да го наричат „тоя хаймана Донал“, придружавайки думите си с плесници или камшични удари. Сега за тях беше „младият господар Донал“, обръщаха се към него с непривична почит и (както той веднага забеляза) твърде угоднически.

Читать дальше →