Краят на Атлантида

Начало книги

Това е историята на едно такова камъче, хвърлено в едно малко езеро — в свят, който е бил погълнат от водите на океана, дълго преди египетските фараони да започнат да поставят един камък върху друг.

Дочул стъпките на обути в сандали нозе върху каменните плочи, жрецът Раджаста вдигна очи от свитъка, който държеше развит на коленете си. Библиотеката на Храма обикновено бе пуста в този час, и той идваше всеки ден по това време, за да може да се занимава с проучванията си, необезпокояван от никого. Челото му леко се сбърчи — не от гняв, той не беше гневлив, а по-скоро от слабо раздразнение, че го изтръгват насилствено от дълбокия размисъл.

Двамата мъже, който бяха влезли и библиотеката, определено събудиха интереса му. Той изправи гръб и ги загледа, но не остави свитъка и не стана да ги посрещне.

По-възрастният от новодошлите беше Талканон, върховен управител на Храма на Светлината — набит, жизнерадостен мъж на средна възраст, чието привидно добродушие прикриваше проницателен ум, който разсъждаваше хладно и строго, а понякога и безжалостно. Другият човек бе непознат на Раджаста — широк и строен, той се движеше с видимо усилие и при все това всяко негово движение напомняше с грацията си на танц. На устните му бе застинала мрачна усмивка, която изглеждаше по-болезнена от всяка страдалческа гримаса. Когато наближиха, Раджаста се убеди, че чужденецът е наистина много висок, загорял и с изключително фини и красиви черти на лицето. Облечен бе в бели одежди с чуждестранна кройка, които сякаш отразяваха слънчевата светлина, така че непознатият бе обгърнат от леко сияние.

Читать дальше →