Цялото лято в един ден

Начало книги

— Готови ли сме?

— Сега веднага ли?

— След малко.

— Ама учените наистина ли знаят? Днес ли ще е, а?

— Гледайте, гледайте! Вижте с очите си!

Децата се притискаха едно о друго като рози, размесени с плевели, трупаха се да зърнат скритото слънце.

Валеше.

Валеше от седем години; хиляди и хиляди дни, състоящи се, изпълнени от край до край с ромон и плискане на вода, с мелодичния звънтеж на дъждовните пристъпи и тътена на бури, толкова свирепи, че заливаха островите като вълни на мощен прилив. Хиляди гори бяха съсипвани от дъжда и наново израстваха хиляди пъти, за да бъдат съсипани отново. И такъв си бе открай време животът на планетата Венера, а в класната стая бяха събрани децата на мъжете и жените от звездолетите, дошли в един дъждовен свят да положат началото на цивилизация и да преживеят тук живота си.

— Спира, спира!

— Да, да!

Марго стоеше настрани от тях, от тези деца, които не помнеха ни един миг, когато не се е изливал дъжд, дъжд и пак дъжд. Всички те бяха по на девет години; и да бе имало ден, преди седем години, когато слънцето се бе показало за един час и бе открило лика си пред смаяния свят, те не си го спомняха. Понякога, нощем, тя чуваше как се мятат в смътен спомен и знаеше, че сънуват злато или жълта боичка, или монета толкова голяма, че можеш да купиш с нея целия свят. Знаеше — те си мислят, че помнят някаква топлинка, както когато кръвта нахлуе в лицето, в тялото, в ръцете, в краката и в разтрепераните ти длани. Но после, още щом се събудеха, чуваха ритмичното потропване, виждаха безчет прозрачни мънистени огърлици да се търкалят по покрива, по пътеката, над градинката, над гората и от сънищата им не оставаше и помен.

Читать дальше →