Този, който чака

Начало книги

Живея в кладенец. Живея в него като мъгла. Като изпарение в каменна глътка. Не се движа, не правя нищо, само чакам. Над мен примигват студени нощни звезди, блести утринно слънце. Понякога пея древните песни на този свят, песните на неговата младост. Как да ми кажете кой съм, щом аз самият не го знам? Аз съм и мараня, и лунна светлина, и памет. И съм стар. Много стар. В прохладната тишина на кладенеца чакам своя час и съм сигурен, че някога ще настъпи…

Утро е. Чувам раздиращите утринни гръмотевици. Предусещам огън и стържене на метал. Моят час наближава. Аз чакам.

Далечни гласове.

— Най-после Марс!

Чужд език, непознат. Ослушвам се.

— Изпратете хора на оглед.

Стъпки по пясъка. По-близо, по-близо.

— Къде е знамето?

— Тук е, сър.

— Добре.

Слънцето виси високо в синьото небе, златистите му лъчи запълват кладенеца и аз се рея в тях като цветен прашец, невидим в топлата светлина.

— От името на Земята обявявам територията на Марс за принадлежаща еднакво на всички нации!

Читать дальше →