Спринт преди химна

Начало книги

— Няма какво да говорим, Дун е най-добрият.

— Пълен нещастник е Дун!

— Рефлексите му са страхотни, бягането му по наклона — невероятно, изчезва още преди да успееш да мигнеш.

— Хулихън е по-добър!

— По-добър, дрън-дрън. Защо сега не е по-добър?

Намирах се в дъното на бара в началото на Графтън Стрийт и слушах тенори, трудно умиращи концертини и спорове, кръстосващи из тютюневия дим в търсене на противници. Кръчмата се казваше „Четирите провинции“ и вече ставаше късно — поне за Дъблин. Имаше реална опасност всичко да затвори едновременно — канелки, акордеони, капаци на пиана, солисти, трио, квартети, кръчми, сладкарници и кина. Сякаш в Деня на Страшния съд, половин Дъблин щеше да бъде изхвърлен на суровата светлина на уличните лампи, за да се оглежда в автомати за дъвки, без да вижда отражението си. Поразени, с изтръгнати морални и физически устои, душите им щяха да се скитат като измъчени нощни пеперуди известно време, след което щяха да се понесат към домовете си.

Читать дальше →