Сирената

Начало книги

Заобиколени от студените води, далече от брега, ние чакахме всяка вечер да излезе мъглата и тя излизаше. Тогава смазвахме месинговите механизми и запалвахме фара в каменната кула. Като две птици високо в сивото небе, Макдън и аз изпращахме сноп светлина, който опипом се промъкваше, за да търси самотни кораби. Първо червен, после бял, после отново червен сноп. А ако не можеха да видят светлината ни, винаги можеха да разчитат на нашия Глас: на плътния гърлен вик на Сирената, който прогърмяваше през парцаливите вълма мъгла и караше чайките да се разпилеят като изпусната колода карти, а вълните да надигнат разпенените си гребени.

— Тук се живее доста самотно, но сигурно вече си свикнал, нали? — попита ме Макдън.

— Свикнах — отговорих аз. — Слава богу, че ти се оказа приказлив.

— Е, утре е твой ред да слезеш на сушата — каза той и се усмихна. — За танци с момичетата и чаша джин.

— Кажи, Макдън, за какво си мислиш, когато останеш сам тука?

Читать дальше →