Сбогом, лято

Начало книги

Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.

А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дървета, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.

— Погледни, Дъг — каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа „Кисъл Кар“ бяха наредени шест големи тикви от бостана. — Виждаш ли тези цветя?

— Да, сър.

— „Сбогом, лято“, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято…

— Ама че тъжно име — промълви Дъг.

Бабата влезе в кухнята и усети вятъра от запад. Замесеното тесто бухваше в купата като кръгла глава — глава на извънземен, надигаща се от реколтата на отминали години. Тя докосна издутината под тензуха. Това беше земята в утрото след идването на Адам. Това беше утрото, след като Ева се събрала с онзи непознат на ложето от цветя.

Читать дальше →