Сбогом, лято

Начало книги

Баба го погледна.

Дядо го каза.

Дъглас го почувства.

Сбогом, лято.

Думите се отрониха от устните на дядо, докато стоеше в края на верандата и гледаше езерото трева пред къщата, обрулените глухарчета, увехналите детелини, леката ръжда в дърветата. Истинското лято бе свършило, а в източния вятър се долавяше миризма на Египет.

— Какво? — попита Дъглас.

Но беше чул.

— Сбогом, лято. — Дядо се опря на парапета, затвори едното си око и остави другото да се скита по линията на хоризонта. — Знаеш ли какво е това, Дъг? Крайпътно цвете, кръстено на времето, каквото е сега. Виж. Целият дяволски сезон се е обърнал наопаки. Кой го знае защо лятото отново се върна. Може да е забравило нещо. Натъжава те. А после пак ти става весело. Сбогом, лято, Дъг.

Една папрат край парапета се разпадна на прах.

Дъг застана до дядо си с надеждата да види далечната гледка, нещо от онзи изглед зад хълмовете, нещо от желанието да се разплачеш, нещо от старата радост. Наложи се да се задоволи с миризмата на тютюна за лула и на афтършейва му. В гърдите му се завъртя пумпал — ту светъл, ту тъмен, ту раздвижваше устните му със смях, ту изпълваше очите със солена влага.

Читать дальше →