С широки като лятото усмивки

Начало книги

— Хей… хей… чакайте!

Вик, ехо. Викът и ехото заглъхнаха.

Босоногите момчета на лятото избягаха.

Уилям Смит продължи да тича. Не защото можеше да настигне някое от тях, а защото не можеше да признае, че краката му са по-бавни от волята му, по-къси от целта му.

С вик той се спусна надолу по дерето в сърцето на Грийн Таун — търсеше приятелите, скрили се в празните къщи по дърветата, развяващи на вятъра своите врати от зебло. Провери пещерите, издълбани в меката пръст, но откри само следи от повехнали ружи. Дори ракът в поточето забеляза сянката му, подуши нуждата му и изчезна в експлозия от млечнобял пясък.

— Добре, момчета! Някой ден ще порасна по-голям от вас. Тогава ще видите!

— … видите… — повтори бездънният тунел под Елм Стрийт.

Уил се свлече на земята. Всяко лято едно и също. Много тичане, без да настигне никого. Никъде в градчето нямаше момче, което да хвърля сянка колкото неговата. Беше на шест. Половината от онези, които познаваше, бяха на по три — толкова ниски, че почти не можеше да ги види. Другата половина бяха на девет — толкова високи, че върху главите им сигурно непрекъснато валеше сняг. Докато тичаше след деветгодишните, трябваше да внимава и да избяга от тригодишните. Тъжна игра, откъдето и да я погледнеш. Седна на един камък и се разплака.

Читать дальше →