Пратеникът

Начало книги

Мартин знаеше, че отново е настъпила есен — Песът дотича в къщата, носеше със себе си вятър, скреж и миризмата на загниващи под дървото ябълки. В рунтавата му тъмна козина се бяха заплели златник, прахоляк от отиващото си лято, калпаче от жълъд, косъмчета от катерица, перо от отлетяла на юг червеношийка и листа като въглени, изпопадали от огненочервените кленове. Песът подскочи. Дъжд от чуплива папрат, клонче от къпина и блатна тревичка се изсипаха на леглото на Мартин. Не, нямаше абсолютно никакво съмнение — този невероятен звяр беше октомври!

— Тук, момче, тук!

И Песът се присламчи до топлото тяло на Мартин с всички огньове и пламъчета на сезона, изпълни стаята с леки или тежки, влажни или сухи аромати на скитничеството. През пролетта миришеше на люляк, перуника, на прясно окосена трева; през лятото се появяваше с изцапани със сладолед мустаци, миришещ на фишек, фойерверки, въртележки, изгорял от слънцето. Но есента! Есента!

Читать дальше →