Онзи, който чака

Начало книги

Живея в кладенец. Живея като дим в кладенец. Като пара в каменно гърло. Не се помръдвам. Не правя нищо, само чакам. Виждам над себе си студените звезди на нощта и утрото, виждам слънцето. И пея понякога старите песни на този свят. От времето, когато бе млад. Мога ли да ви кажа какво съм, след като не зная? Не мога. Просто чакам. Аз съм мъгла, лунна светлина и памет. Тъжен съм, и стар. Понякога падам като дъжд в кладенеца. Паяжини се образуват върху водната повърхност, където падат бързите ми капки. Чакам в прохладната тишина. И ще дойде ден, когато чакането ще свърши.

Утро е. Чувам мощна гръмотевица. Надушвам огън в далечината. Чувам дрънчене на метал. Чакам. Слушам.

Гласове. Далечни.

— Добре!

Един глас. Чужд глас. Чужд език, който не мога да знам. Нито една позната дума. Слушам.

— Пуснете хората!

Скърцане на пясък.

— Марс! Това значи е Марс!

— Къде е знамето?

— Ето, сър.

— Добре, добре.

Слънцето се е издигнало високо в синьото небе, златните му лъчи изпълват кладенеца и аз увисвам като прашец, невидим и стелещ се като мъгла в топлата светлина.

Читать дальше →