Онова старо куче, което лежи в прахта

Начало книги

Казват, че Мексикали се е променил. Казват, че било пълно с хора и светлини, че нощите вече не били толкова дълги и че дните били по-хубави.

Но аз няма да отида да видя.

Защото помня Мексикали от времето, когато беше малък и самотен град и приличаше на старо куче, легнало в прахта насред пътя. И ако се приближиш с автомобил и му избибипкаш, то просто си остава там, маха с опашка и се усмихва с тъмнокафявите си зъби.

През късното лято на 1945-а, когато войната свършваше някъде в другия край на света и гумите и бензинът бяха с купони, ми се обади един приятел, за да ме пита дали искам да заминем за Калексико.

Поехме на юг с очукан модел А, от който капеше ръждива вода и се вдигаше па̀ра. И в горещия късен следобед спряхме да поплуваме в студените напоителни канали, които раззеленяват пустинята край мексиканската граница. Същата вечер влязохме в Мексико и ядохме ледена диня в един от онези покрити с палмови листа павилиони, край които весело и шумно се събират цели семейства и плюят черни семки.

Читать дальше →