Октомврийска игра

Начало книги

Прибра пистолета в чекмеджето и го затвори.

Не, не по този начин. Така Луиз няма да се мъчи. Ще умре и всичко ще свърши, и няма да има никакви страдания. Много беше важно това нещо да бъде преди всичко продължително. Продължително и изпълнено с въображение. Как да продължи мъките? И най-вече, как да осъществи всичко това? Хм…

Застаналият пред огледалото в спалнята мъж грижливо закопча маншетите си. Спря достатъчно дълго, за да чуе бързото тичане на децата на улицата покрай топлата двуетажна къща. Бяха като сиви мишлета, като есенни листа.

По звуците на децата можеш да определиш кое време е. По виковете им можеш да познаваш коя вечер е днес. Разбираш, че годината е към края си. Последният ден на октомври, с белите маски-кокали, изрязани тикви и миризма на покапал восък.

Не. Нещата не вървяха от известно време. Октомври не помогна за подобряването им. Дори влоши положението. Нагласи черната си папийонка. Ако беше пролет, кимна той бавно, спокойно, безизразно на отражението си в огледалото, може би щеше да има някакъв шанс. Но тази вечер светът се разпадаше в руини. Нямаше я зеленината на пролетта, свежестта, обещанията за по-добро.

Читать дальше →