Обаждане в Мексико

Начало книги

А после настъпва онзи ден, когато навсякъде, навсякъде около себе си чуваш как ябълките тупват една по една от дърветата. Отначало е една тук и една там, после стават три, четири, девет и двайсет, докато не започнат да се сипят като дъжд, да трополят като конски копита по меката потъмняваща трева, и ти оставаш последната ябълка на дървото; и чакаш вятъра бавно да те освободи от окачалката ти в небето и да започнеш да падаш, надолу и надолу. Много преди да стигнеш земята ще си забравил, че е имало дърво, други ябълки, лято или зелена трева. Ще падаш в мрак…

— Не!

Полковник Фрийли бързо отвори очи и седна изправен в инвалидната си количка. Студената му ръка трескаво затърси телефона. Още бе тук! Притисна го за момент до гърдите си, примигваше.

— Не харесвам този сън — каза на празната стая.

Накрая успя да вдигне слушалката с треперещи пръсти, обади се на телефонистката, даде й номера и зачака, загледан във вратата на спалнята — сякаш всеки момент можеше да нахлуе пороят синове, дъщери, внуци, медицински сестри и лекари и да го лиши от този последен жизненоважен лукс, който позволяваше на угасващите си възприятия. Преди много дни, а може би и години, когато сърцето му сякаш го прободе като кама през ребра и плът, беше чул момчетата долу… имената им, как се казваха? Чарлз, Чарли, Чък, точно така! И Дъглас! И Том! Спомняше си! Викаха го далеч отдолу, но докторът бе затворил под носовете им и момчетата си бяха отишли. Не бива да се вълнувате, каза докторът. Никакви посетители, в никакъв случай, никакви посетители. И той чу как момчетата пресичаха улицата, видя ги, махна им с ръка. И те му махнаха в отговор. „Полковник… Полковник…“ И ето го сега сам с това сърце като малка сива жаба, тупкащо слабо от време на време в гърдите му — ту тук, ту там.

Читать дальше →