Мъжът от горния етаж

Начало книги

Спомняше си как вещо и внимателно баба бъркаше в разпорения корем на пилето и изваждаше криещите се там чудеса — влажните лъскави плетеници на миришещите на месо черва, мускулестата бучка на сърцето, воденичката със зрънцата в нея. Колко спретнато и хубаво разпорваше пилето и пъхаше в него малката си пълна ръчичка, за да го лиши от отличията му. Те щяха да бъдат разделени — някои щяха да попаднат в тенджерата с вода, а други — увити в хартия и хвърлени по-късно на кучето. После идваше ред на ритуала на препарирането — натъпкването на птицата със стар накиснат хляб и зашиване с бърза блестяща игла, шев след шев.

Това бе едно от най-завладяващите зрелища за единайсетгодишния Дъглас.

Беше наброил общо двайсет ножа в различните скърцащи чекмеджета на магическата кухненска маса, от които баба му — стара побеляла вещица с миловидно лице — вадеше инструментите за своите чудеса.

Дъглас трябваше да стои мирен. Можеше да стои от другата страна на масата и да наблюдава, подал луничавия си нос над ръба, но не биваше да говори, за да не попречи на заклинанието. Беше истинско чудо, когато баба размахваше сребърните солници над птицата и я поръсваше с прах от мумии и индиански кости, а беззъбата й уста тихо мърмореше някакви тайнствени стихове.

Читать дальше →