Дъжд

Начало книги

Дъждът продължаваше — жесток непрестанен дъжд, досаден, изтощителен дъжд; пороен дъжд, който заслепяваше очите, жвакаше в ботушите; дъжд, в който потъваха всички други дъждове и спомени за дъждове. Тонове, лавини от дъжд брулеха храсталаците, кастреха дърветата, дълбаеха почвата и отвличаха храстите. От дъжда ръцете на хората се бяха набръчкали като маймунски лапи; той падаше на твърди стъклени капки; и се лееше, лееше, лееше…

— Колко има още, лейтенант?

— Не знам. Миля. Десет мили, хиляда.

— Не знаете ли точно?

— Че отгде мога да знам?

— Не ми харесва тоя дъжд. Ако поне знаехме колко остава до Слънчевия Купол, би ни било по-леко.

— Още час, най-много — два.

— Наистина ли мислите така, лейтенант?

— Разбира се.

— Или лъжете, за да ни ободрите?

— Лъжа, за да ви ободря. Стига сме приказвали за това!

Двамата седяха един до друг. Зад тях — още двама, мокри, уморени, разкиснати, като кишавата глина под краката им.

Читать дальше →