Черното виенско колело

Начало книги

Панаирът пристигна в градчето като октомврийски вятър, като черен прилеп над студеното езеро, тракащ кости през нощта, стенещ, въздишащ, шепнещ над шатрите в тъмния дъжд. Остана за около месец край сивото неспокойно октомврийско езеро, в черното време, под засилващите се бури и оловното небе.

През третата седмица, привечер в четвъртък, двете момчета вървяха покрай брега на езерото в студения вятър.

— Ох, не ти вярвам — каза Питър.

— Ела, ще ти покажа — отвърна Ханк.

Бележеха пътя си по мокрия кафяв пясък на гърмящия от вълнението бряг с непрекъсната серия плюнки. Изтичаха в опустелия район на панаира. Валеше. Никой не купуваше билети от черните будки край шумното езеро, никой не се стремеше да спечели осолените бутове на скимтящата рулетка, по големите платформи не се виждаха никакви тънки или дебели уроди. Централната пътека бе притихнала, сивите шатри плющяха на вятъра като гигантски криле на птеродактили. Сигурно в осем часа щяха да светнат мъртвешки светлини, да се разнесат гръмки гласове, над езерото щеше да зазвучи музика. Но засега само един сляп гърбушко седеше в една черна будка и отпиваше някакво ароматно питие от чаша от напукан китайски порцелан.

Читать дальше →