Аз още броя дните

Начало книги

Дори и в тези мигове тя запазваше хладнокръвие. Той я следеше с поглед от стола, опрян на ръба на масата. Цялото му тяло пулсираше от напрежение. Пламъчето на свещта танцуваше от влизащия през процепите на вратата въздух и по тавана играеха караконджулски сенки. Тя свали чехлите си, придърпа табуретката и стъпи на нея с босите си крака. Пресегна се и остави буркана със захарта в най-горния шкаф. Всичко трябваше да изглежда както винаги е било. Никой не биваше да се досети. От това до голяма степен зависеше успехът. Той въздъхна — желаеше я. Проследи я как с умело, гъвкаво движение слезе от табуретката. Погледите им се срещнаха. В очите и на двамата имаше страх. Усмихнаха се.

Стенният часовник удари пет следобед. Оставаха четири часа, само четири часа. Странно притихнал бе градът навън. Този толкова жив и красив навремето град. Сараево! Преди малко, като дойде токът, не се сдържа и пусна касетофона. Из тишината се разля така любимата мелодия, Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja!1, пееше Неда. Неда Украден. В ония тихи, спокойни, напоени с жасмин пролетни нощи. И сега бе пролет. Месец май. Най-хубавият месец в годината, но никой не пееше, нямаше и помен от мириса на жасмин. На пластове се наслояваха миризми на гнилоч и смърт. Трупове, лайна, човешки вътрешности и безнадеждност. Давор се усмихна при мисълта за песента. За Сараево имаше толкова песни, но тази на Неда безспорно бе най-добрата. Затвори очи и си спомни един от най-хубавите ѝ клипове. Неда влиза с кола без покрив в града откъм Куршум джамия. Духа вятър и шалът на врата ѝ се вее, докато се носи онова Sarajevo, Sarajevo, gdje je moja raja, gdje je moja raja!… Спомни си как влизаха с автобуса в Сараево след лятната бригада на 1988 година. По радиоуредбата звучеше пак Неда.

Читать дальше →