Примери от турското правосъдие ((из „Пътни записки“))

Начало книги

… То беше село Калофер. Тъжни спомени нахлуха в главата ми, щом превалих баиря и видях онез хубави къщи и черкови, през кои като змия се измича бистрата Тунджа. Тук е, рекох, тя, мойта изгора, тук са и моите Лефтерови другари, с кои прекарах 5–6 месеца най-светли дни в живота си и запознах отблизо Калофер, тоя „алтън Калофер“, който роди в мене страстна любов, коя тъй рано загина, и дълбока омраза, коя ще ме придружи до гроба… В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа.

Такива чувства изпитах, кога влизах и в родното си село Осен, до Вратца, но там аз колкото седях, със злобен смях повтарях думите: Сен кардаш, бен кардаш — думи на крадливите черкези към врачанския управител. Да начнем от смеха.

— Как е бе, попе? Найдохте ли кравите? — попитах аз попа от наше село.

— Найдохме ги, ала защо е? По-добре да ги не бяха нашли.

— Оти бе, попе? Я кажи ми, де ги найдохте?

— Божа работа — рече попа и се прекръсти. — Лоши псета, подгонихме ги от чердата и след тях, след тях чак до селото. Тамам да ги стигнем, ето и други по-лоши излязоха из селото, поеха кравето, а нам обърнаха пушките. Ний се вратихме, та зехме един жандармин и с него влязохме в селото да търсим. Обърнахме света, нищо не найдохме. Върнахме се в механата да си починем и сръбнем — ето ти едно голо, сухо и черно като ръжен, ту се покаже на вратата, ту се скрие. Механджията го попита що чака, а то каза, че знае де са кравето, по, ако му дадем 200 гр., ще каже. Дадохме пари на механджията, и псето ни заведе на един воденичен яз, показа с пръст и побягна. Пуснахме яза и — що да видим? Повече от 50 говежди кожи, ушити на тулуми, пълни със сякакво захере и бакър; какво нямаше? Масло, сирене, мед, маслини, брашно, ориз — всичко, и нашите крави, и те насолени в тулумн.

Читать дальше →