Поканата

Начало книги

— Здравей!

— Здравейте! Кой е?

— Не можеш ли да познаеш? Опитай се…

— Не, не мога…

— Отдавна не съм ти се обаждал.

— Кой се обажда?

— Аз съм, Калин! Не ме ли позна? По-рано само при първата изречена дума ме познаваше.

— Калин…

— Да! Аз съм. Извини ме, че не ти се обаждах толкова време. Когато се видяхме в закусвалнята беше много отчаяна. Загуби ли човек родител, винаги е страшно. Чаках! Чаках да минат два месеца за да се успокоиш. Спомняш ли си, че ти обещах. Обещах ти, че пак ще ходим на походи. Ти толкова обичаш туризма! Зная го и ти обещах. Дадох ти и номера си на Джи-Ес-Ем-а. Да ми звъннеш когато се оправиш. Много бързах и не можах да запиша твоя телефон. Бях на работа. Връщах се от командировка и прегладнял отидох да взема една баничка. А ти беше в закусвалнята. Поръчаше сандвичи за четиридесет на баща си. Беше толкова покрусена. Разменихме няколко думи като по телеграф. Не знаех какво да ти кажа. Никога не съм успявал да успокоя човек когато е обхванат от силна мъка. Просто не мога. Някак блокирам и не зная какво да кажа. Днес цял ден си мисля все за теб. От нощта. Не знаех дали си запазила телефона си в БТК. Моя го закрих отдавна. Имам едно малко синьо тефтерче. То е старо, но в него открих телефонния ти номер. Зная, че сутрин си на училище. Натоварено ти е. Децата те уморяват. Затова ти позвъних в ранния следобед. Отговори ми телефонния ти секретар. Съобщи ми някаква непозната фамилия. Но малкото ти име си е същото. Зарадвах се! Все пак ще можем да се чуем.

Читать дальше →